Днес щеше да навърши 100 години Георги Георгиев-Гец. На 9 януари 1996 г. инсулт го свали по време на спектакъл в Старозагорския театър. След дълга кома, на 2 септември 1996-а, актьорът почина.
Най-голямата болка за сина му Иван остава споменът как баща му, леко прегърбен, с едно куфарче в ръка, прекосява градинката към автобуса на Пътуващия театър. Иван разказва това в интервю и не крие уязвлението от принудителния край на епохата му на сцената.
„Това беше голям удар за баща ми, преживя го дълбоко – каза в интервю приживе Иван Гец. – Даже не искаше да минава покрай Народния театър. Най-трогателните ми спомени за баща ми са, как си сгъваше дрехите си замислен и потегляше с куфара на път. Невинаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!… Пътуваше с два куфара – в единия костюма, в другия – реквизита за пиесата. На стари години се върна във времето от зората на театъра. Но въпреки всички трудности – пътувания, студени гримьорни, лоши хотели – беше щастлив да играе! Но боледуваше по Народния. Даже не искаше да минава край него…“
От Народния театър към куфарчетата
Гец бе част от трупата на Народния театър от 1953 г. След като му връчват заповед за пенсиониране, той научава за решението по телефона от секретарката на директора. Им казали, че макар и извън щата, щели да го канят понякога да играе. Дали отначало за да убеди, го викат да чете пиеса, която той прочита вкъщи и накрая хвърля на пода – в очите му сцената, на която е посветил 40 години, се превръща в място, откъдето го „отпускат“ с няколко реплики.
Самият Гец не се отказва да играе. Присъединява се към трупата на театър „Барбуков“ и тръгва на гастроли из страната като част от пътуващ театър. Понякога пътуват в студа. Понякога нощем се връщат в София. В тези години той носи реквизита и костюмите си в куфарите, реди сцената заедно с колегите си и не се оплаква.
„Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование, или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам“
Каскади, травми и киноарсенал
Гец не се пазеше. В колоритните си роли често правеше опасни сцени сам. За ролята си във филма „На всеки километър“ героят му трябвало да преплува Дунава по дълбока отсечка в ноемврийска студенина, с мокри дрехи и обуща, които го теглят надолу. Когато положението станало опасно, рибарска лодка го прибрала и спасила.
По време на снимки претърпява сериозни травми: взрив разкъсва ръката му в „А бяхме млади“, снаряд го удря в краката в „Зарево над Драва“, в „Осмият“ гилза разкъсва зеницата на окото му. Никога не се съгласявал каскадьор да го замести освен веднъж за скок с парашут.
На кино и в телевизията Гец остави след себе си 64 филма, 22 телевизионни постановки и 84 театрални роли. През кариерата си се превъплъщава в най-различни професии на екрана – селянин с колело, капитан, генерал, разузнавач, скулптор, прокурор. Сред емблематичните му участия са „А бяхме млади“, „Селянинът с колелото“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Прокурорът“, „Небето над Велека“ и сериалът „На всеки километър“.
Произход, труд и характер
Роден е в Разпоповци, близо до Елена. Кариерата му започва в читалището с пиесата „Чумави“. След два неуспешни опита да влезе в Държавното висше театрално училище, е приет на третия път, след като е забелязан от проф. Филип Филипов. По време на следването работи като строител и сътрудник на вестници.
Произходът му и ранната бедност оставят следа в живота му. Малкият Георги станал бранник, защото нямал дрехи; майка му пребоядисала униформата, за да я носи по-дълго. Тези факти в биографията му предизвикват съчувствие у едни и упрек у други, но самият актьор запазва достойнството си и не се възползва материално от принадлежността си към известни кръгове.
В живота бе достъпен. Здрависваше се с непознати и разказваше истории за срещи с фенове. Обичаше семейството си – съпругата Цена и синовете Иван и Данаил – и държеше на трудовите хора.
Мнозина от поколението, в което влезе Гец, останаха в спомените на зрителите с неподправена естественост и човешка топлота. Днес, когато би навършил 100 години, споменът за него събира носталгия към онова време и към актьори, които оставиха трайни образи в българския театър и кино.
