Васил Найденов не се харесва пред камера. Певецът вижда в себе си недостатъци, които другите рядко забелязват. Това прави снимките и видеозаписите за него изпитание.
Преди да започне снимка, той предупреди операторите за всичко, което го притеснява. Осветлението, ъгълът и погледът на камерата за него не са механична задача. Един неподходящ кадър може да загуби чара на всеки, дори на познат образ, и той изисква от екипа наблюдателност към детайла.
Найденов подхожда към снимачния процес със възпитана, но твърда критика. Ако кадърът не отговаря на изискванията му, може да превърне работата в изпитание за екипа. Той не приема оператора просто като човек, който „натиска копче“ — според него това е занаят, в който има много финес.
След участия певецът се занимава с интериор и гипсови пана. Това хоби му позволява да продължи да търси съвършенството по дребни детайли: той забелязва отклонения и признава, че това е истинска страст. Архитектурата някога е била възможен път за него, но той смята, че не умее да рисува.
Майка му имала художнически талант, който, според него, той не наследил. Той пазел нейни картини, но те били откраднати — спомен, маркиран от загуба, който е оставил място на нови хобита у дома.
Самокритиката му в музиката е дори по-строга. Въпреки дългия си опит, той постоянно мечтае за по-голям вокален диапазон и не приема, че техниката автоматично достига онова, което звучи в съзнанието на изпълнителя. Опитът помага, но не премахва усещането за ограничения.
Найденов дразни самоувереността без покритие. Той смята, че някои млади изпълнители искат веднага да стигнат върха, без да разбират колко още имат да учат. За него истинската интелигентност започва с разпознаване на собствените пропуски.
„ Учат ли изобщо бъдещите артисти да импровизират? “
Този въпрос той поставя и във връзка със своя млад беквокалист. За Найденов точното изпяване на нотите не е достатъчно. Песента трябва да премине през личността на певеца и да получи негово звучене, а това изисква и умение за импровизация, според него.
