Днес щеше да навърши 100 години Георги Георгиев-Гец. Инсулт го повали на сцената на Старозагорския театър на 9 януари 1996 година, а след продължителна кома актьорът почина на 2 септември 1996-а.
Най-болезнената картина за сина му Иван остава баща му, леко прегърбен, с куфар в ръка, докато пресича градинката към автобуса на Пътуващия театър. В спомените на семейството – куфарът, в който носеше костюма, и другият с реквизита, са символ и на достойнството, и на принудата.
„Това беше голям удар за баща ми, преживя го дълбоко – каза в интервю приживе Иван Гец. – Даже не искаше да минава покрай Народния театър. Най-трогателните ми спомени за баща ми са, как си сгъваше дрехите си замислен и потегляше с куфара на път. Невинаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!… Пътуваше с два куфара – в единия костюма, в другия – реквизита за пиесата. На стари години се върна във времето от зората на театъра. Но въпреки всички трудности – пътувания, студени гримьорни, лоши хотели – беше щастлив да играе! Но боледуваше по Народния. Даже не искаше да минава край него…“
Инцидентът на сцената и последните месеци
Първите признаци на неразположение в представлението „Ню Йорк, хотел „Плаза““ усети Таня Масалитинова – думите започнали да се объркват, репликите да излизат несвързано. След това Гец се олюлял, напуснал сцената и се срутил зад кулисите. След кома и дълго лечение актьорът не се върна към активния живот на сцената.
Остави зад себе си 84 театрални роли, 22 телевизионни постановки и 64 филма. Остави и пример за съчетание на талант и човешко достойнство.
От родното село до Народния и киното
Роден е в Разпоповци, близо до Елена. Кариерата му започва като самодеец в местното читалище, първият му успех е в пиесата „Чумави“. Въпреки два неуспешни опита да влезе в Държавното висше театрално училище, съдбата го среща с проф. Филип Филипов и през 1953 г. вече е в трупата на Народния театър. Киното го открива през 1955 г. с „Утро над родината“, в който играе шлосер.
На екрана преминава през десетки професии и образи – селянин с колело, капитан, генерал, разузнавач, скулптор, прокурор. В легендарния сериал „На всеки километър“ играе Войводата.
Каскади, ранени по време на снимки и страх от дубльори
Гец не спираше пред опасности. По време на снимките почти се удавя – героят му трябвало да преплува участък от Дунава в ноемврийски студ, обут в тежки войнишки обувки; едва рибарска лодка го прибра навреме. При снимки на „А бяхме млади“ взрив разкъсва ръката му, а снаряд експлодира в краката му в „Зарево над Драва“. В „Осмият“ гилза разкъсва зеницата на окото му. Никога не се съгласяваше каскадьор да го замести, освен веднъж за скок с парашут.
От снимките и пътуванията носеше белези и спомени, но и гордостта да играе сам, без заместване.
Пенсиониране, обида и пътуващ театър
Принудителното му пенсиониране от Народния театър стана болезнена тема. На Гец му казали по телефона от секретарката на директора, че е извън щата, но от време на време ще го канят. Давали му дори да чете някаква пиеса, в която ролята била сведена до няколко реплики. След като прочел текста у дома, хвърлил го на земята – почувствал се унизен от „отпускане“ на няколко реда като на статист.
Макар и огорчен, не престана да играе. Присъедини се към трупата на театър „Барбуков“ и тръгнаха като пътуващ театър из страната – град след град, през студ и лоши условия, но пак на сцената. В тези години актьорът показа дисциплина и привързаност към публиката, която му даваше смисъл.
Цензура и филми, видели екран по-късно
Някои от филмите с негово участие бяха забранени от соц цензурата и стигнаха до зрителите чак след 1998-а. В списъка са „Животът си тече тихо“ (1958), „Привързаният балон“ (1967), „Прокурорът“ (1968), „Небето над Велека“ (1968), „Матриархат“ (1977), „Равновесие“ (1983), „Куково лято“ (1983) и други.
Произход, бедност и човешки избори
Детството му е минало в оскъдица. Семейството е било толкова бедно, че младият Георги се записва за бранник, за да има дрехи на гърба си. Униформата му е пребоядисана от майка му, за да я носи по-дълго. Тези факти от биографията му са представяни както от чувствителни хора със съжаление, така и от завистници като „петно“, но самият Гец пази достойнството си и не се възползва материално от евентуалните привилегии на времето.
По време на следването в театралното училище работи като строителен работник и сътрудник на вестници. Вярваше, че всичко се постига с труд и че трудовите хора трябва да се уважават.
Гец остана един от най-разпознаваемите образи в българския театър и кино. В живота беше достъпен, държеше на семейството и на мнението на близките си. И днес, когато щеше да стане на 100, споменът за него навява носталгия по поколение актьори, които заемат специално място в културната памет.
