Василий Втори заповядва осакатяване на пленените български войници след битка при село Ключ. Причината, представена от византийските хронисти, е лична – смъртта на любимия му военачалник Теофилакт Вотаниат.
Според хрониките, в хода на августовската битка в района на село Ключ солунският военачалник Вотаниат е прободен с копие и умира. Убиецът е Гавраил Радомир – син и престолонаследник на българския цар Самуил. В отговор император Василий Втори нарежда всички пленени български войници да бъдат осакатени, като византийската власт избягва да ги убие пряко, но ги лишава от зрение.
При вида на ослепената армия, пише хрониката, цар Самуил получава фатален инфаркт или инсулт и умира на 6 октомври 1014 на 70-годишна възраст.
Спорни версии и оспорване на масовото ослепяване
Тази версия не остава без критика. Българският изследовател Иван Петрински счита, че масово ослепяване на 15 000 войници никога не се е състояло и го определя като измислица на византийския хронист Йоан Скилица. Друг византийски хронист, Кекавмен, отбелязва 14 000 пленени българи, но в неговия разказ липсва каквато и да е информация за ослепяване.
Петрински също допуска алтернативна причина за смъртта на цар Самуил. По негови думи владетелят може да е бил отровен от ромейски агенти чрез чаша студена вода и „фатални благовония“, вместо да е починал вследствие на шок от ослепяването на войската.
Високо в спора за истината остава и въпросът за съдбата на царския брат Арон. Текстовете, които при пишат, че през 986 Арон е убит от ромейски пратеници в Триадица, а не от ръката на Самуил, показват алтернативна версия на събитията. Откритият Битолски надпис на цар Иван Владислав е използван като аргумент в подкрепа на твърдението, че между двамата братя е имало разбирателство и че братоубийството е фалшифицирано в някои източници.
В текста на хрониките и в по-късните интерпретации присъства и темата за златото на Самуил. Споменът за търсещите иманяри и за разграбеното имущество остава част от разказа: според Блазиус Клайнер иманярите продължават да търсят скритото злато на Самуил, което, по неговите думи, е било напълно разграбено от Василий Втори.
Така изложените версии сочат до каква степен различните източници и изследователи дават противоречиви картини на едни от ключовите събития от края на първото хилядолетие на Балканите. Част от хронистите описват сцената на масовото ослепяване и смъртта на Самуил като пряка последица от гибелта на любимия на императора, а част от съвременните анализи поставят под въпрос не само броя на пленените и осакатените, но и самия механизъм на смъртта на българския владетел.
Крайните изводи остават предмет на историческа дискусия, като запазват в текста и двете линии: едната – разказана от византийските хронисти за брутално отмъщение, и другата – представена от изследователи, които смятат, че хронологичните и съдържателните несъответствия изискват преразглеждане на общоприетата версия.
